Multilingual Folk Tale Database


Der Wolf und die sieben jungen Geisslein (Jacob & Wilhelm Grimm)

Волкот и седумте јариња Ulven og de syv gedekid
unknown author unknown author
Macedonian Danish

Живеела едно време една стара коза со своите седум мали козлета. Таа ги сакала така, како секоја мајка сака своите деца. Еден ден коза одлучила да отиде во шумата за храна, повикала седумте козлета кај себе и им рекла:

- Мили деца, јас ќе одам во шумата, пазете се од волкот - ако влезе во куќичка, ќе ви излапа целите, со рогцата и копитцата. Негативци често се трансформира, но груби глас и црните шепи веднаш ќе го препознаете.

Козлетата рекле: - Мила мамичко, ние ќе се чуваме, оди и не се грижи. Тогаш старата коза им рекла "Мее" за збогум и утеши, презеде по својот пат. Не поминало долго време и ете, дека некој похлопал на вратата на куќа и се провикнал:

- Отворете, милји деца, јас сум вашата мајчица. Донесов на секого по нешто. Но засипнатост козлетата познале дека тоа бил волкот.

- Нема да отвориме - возвратиле тие, - ти не си нашата мајчица, таа има нежен и мил глас, а твојот е груб. Ти си волкот. Волкот отишол во една галантерија и си купил големо парче креда. Изел ја и неговиот глас станал тъничък.

Се вратил повторно козлетата, тропнал на вратата и викна: - Отворете, милји деца, јас сум вашата мајчица и сум донела секого по нешто. Но волкот бил поставена црната си шепа на прозорецот, малите ја виделе и рекле: - Нема да отвориме, нашата мајчица нема црни шепи како тебе. Ти си волкот. Тогаш волкот отишол во една пекарата и рекол на пекарите:

- Судривме нозе и треба ми го со тесто. Откако пекарот го стави со тесто, отишол при мелничаря и му рекол: - Масовно ми бело брашно на шепа. Мелничарят се досетил дека волкот сака да измами некого и не се согласил, но волкот му се заканил:

- Ако не го направиш, ќе те изедам. Мелничарят се запрепастен и направил шепа му бела. Да, такви се луѓето. Грдиот ѕвер се соочи по трет пат пред вратата на козјата куќичка, чукна и рекол:

- Отворете, деца, вашата мила мајчица се врати дома и носи на секого по нешто од шумата. Козлетата викна:

- Прикажи си прво шепа за да видиме дека си нашата мила мајчица. Волкот мушнал шепа низ прозорецот и како виделе дека е бела, поверувале дека тоа е нивната мајка и отвориле вратата. Но внатре влегол волкот. Одбивајќи се козлетата и побегнала да се кријат кој каде свари. Првото се мушнало под маса, второто - Во кревет, третото - во шпоретот, четвртиот - во кујната петтото - во орманот шестото - под мијалникот, а седмото - во кутијата на големиот ѕиден часовник.

Но волкот ги открил сите и не се помайвал - проголтан ги едно по друго. Само барем, каде што било во кутијата на часовникот, не можел да открие. Како ги задоволи лаком си, волкот се затътрил надвор, излегнал се под едно дрво на зелената полјана и заспал.

Не по долго старата коза се врати од шумата. Ах, каква глетка се открила само пред нејзините очи! Вратата зеела широко отворена; масата, столовите и клупа биле растури, а мијалникот бил издробени на парчиња. Прекривката и перничиња биле соборен од кревет.

Коза побарала своите деца, но не ги пронашла никаде. Викаа ги едноподруго по имиња, но никој не возвраќаат. Конечно, како нагласам сите и стигнала до најмалото, едно нежно гласче се јавив:

- Мила мамо, јас сум во големиот часовник. Таа го извадила од таму и тоа раскажа како волкот дошол и изел другите шест козлета. Можете да си замислите, како заплака коза за клетите си дечиња. Безумното од мака, излегла надвор, а малото јарци тргнала по неа. Како стигнала до ливадата, видела волкот да лежи, подпрян на едно дрво. Тој така силно хъркал дека гранките се тресе. Коза го огледала од сите страни и видела дека во полн му стомак нешто неговото посебно и корне. "О, Боже - мислеше таа, - дали сиромашните ми дечиња, обземени за вечера, не се уште живи? "

Поттикна барем јарци да изприпка до дома и да донесе ножици, игла и конец. Потоа почнала да разпаря търбуха на негативец. Едвај била резнала малку и едно јарци поднело главичката си надвор. Како да траеше сече, едно по друго се појавуваат и другите пет. Сите биле живи и здрави, бидејќи во лаком си волкот ги бил изгълтал цели. Ама дека радост настанала! Козлетата прегрнувајќи мајка си и тропкали како сватовите. А старата коза им рекла:

- Одете и најдете големи воденички камења да наполнил со нив търбуха на злото ѕвер пред да се разбуди. Седумте козлета брзо донеле камењата и напъхали во търбуха му колку може. Потоа старата коза брзо го зашиени, па волкот не само што не забележал ништо, но дури и не шавнал.

Како се наспал, тој се соочи со нозе. Камењата во търбуха му вжарени во него силна жед и тој се упатил кон еден бунар за да се напише со вода. Но штом направил една-две чекори, тие почнале да трополят и да се удираа во него. Викна тогаш волкот:

Шест козлета имам во желудникот, но зошто ли бидејќи потракват и тежат? Аууу, мај се сковавам од уплашени - камења во стомакот ми лежат!

Како стигнал до изворот и се наведнувајте над водата да отпие, камењата натежали, волкот паднал и се удавил. Кога го виделе тоа, седумте козлета доприпкали покрај изворот и закрещели: - Волкот умре! И заедно со мајка си радосно затанцували околу изворот.

En gang var der en gammel ged, som havde syv små kid, og dem holdt den så meget af, som en moder kan holde af sine børn. En dag, da den ville gå ind i skoven og hente føde, kaldte den på dem alle syv og sagde: "Nu skal jeg ud i skoven, lille børn. Kan I nu passe godt på, at ulven ikke kommer herind, mens jeg er borte, for ellers æder den jer med hud og hår. Den slemme fyr forstiller sig tit, men man kan altid kende den på dens grove stemme og sorte fødder." Kiddene lovede at tage sig i agt, og den gamle gik rolig sin vej.

Kort efter var der en, som bankede på døren og råbte: "Luk op, kære børn, her kommer jeres mor hjem med noget rigtig godt til jer." Men gedekiddene kunne høre på den grove stemme, at det var ulven. "Vi lukker ikke op," råbte de, "du er slet ikke vores mor. Hun har en mild stemme og din stemme er så grov. Du er ulven." Ulven gik da hen til en købmand og købte et stort stykke kridt, som den spiste, og så blev dens stemme ganske tynd og blid. Den gik nu igen hen og bankede på og råbte: "Luk op, kære børn, her er jeres mor med noget godt til jer allesammen." Men kiddene så på de sorte poter, som ulven havde lagt op i vinduet, og råbte: "Nej, vi lukker ikke op. Vores mor har ikke sådan sorte poter. Du er ulven." Ulven løb da hen til en bager og sagde: "Jeg har stødt min fod, vil du ikke nok smøre lidt dej på den." Bageren gjorde det, og så løb den hen til mølleren og bad ham strø hvidt mel derpå. Mølleren, der tænkte, at ulven ville narre en eller anden, sagde først nej, men da ulven truede ham med, at den ville æde ham, blev han bange, og gjorde som den bad om. Sådan er menneskene.

Nu gik den slemme ulv for tredie gang hen til gedekiddene og bankede på. "Luk op, lille børn," sagde den, "her er jeres mor med mad til jer alle syv." - "Vis os først dine poter, så vi kan se, om det er sandt," råbte kiddene. Ulven lagde poten op i vinduet, og da de så, at den var hvid, gik en af dem hen og lukkede døren op. Og så kom ulven ind. De blev forfærdelig bange og prøvede på at skjule sig. Den ene krøb under bordet, den anden sprang op i sengen, den tredie ind i kakkelovnen, den fjerde løb ud i køkkenet, den femte ind i skabet, den sjette krøb under vaskebordet og den syvende ind i urkassen. Men ulven fandt de seks og gjorde ikke mange omstændigheder, men slugte den ene efter den anden. Kun den mindste, der sad inde i uret, fandt den ikke. Da den nu havde fået sin sult stillet, sjokkede den af sted og lagde sig til at sove under et træ ude på engen.

Kort tid efter kom den gamle ged hjem. Døren stod på vid gab, stole, borde og bænke var væltet imellem hinanden, skårene af vandfadet lå strøet på gulvet og lagner og puder var revet ud af sengen. Hun gav sig til at søge efter sine børn, men de var jo intet steds at finde. Hun kaldte på dem, den ene efter den anden, men ingen svarede. Da hun kom til den sidste, var der endelig en tynd lille stemme, der sagde: "Jeg sidder herinde i uret, lille mor." Hun hjalp den straks ud, og den fortalte nu, hvordan ulven var kommet og havde spist alle de andre. Den stakkels mor gav sig til at græde, fordi hun havde mistet sine seks små børn.

Lidt efter gik hun udenfor, og det yngste lille kid gik med hende. Da de kom ud på engen, fik de øje på ulven, der lå og snorkede, så grenene rystede. Hun så på den fra alle sider og kunne se, at der var noget, der rørte sig inde i maven på den. "Gode Gud," tænke hun, "skulle mine børn være levende endnu." I en fart fik hun det lille gedekid sendt hjem for at hente en saks og nål og tråd. Derpå begyndte hun at klippe uhyrets mave op, og hun var næppe begyndt, før det ene kid stak hovedet frem. Hun klippede videre og efterhånden sprang alle seks spillevende ud. De havde ikke taget den mindste skade, for ulven havde været så grådig, at den havde slugt dem hele. Der blev rigtignok glæde! De omfavnede deres mor og hoppede rundt om hende, men hun sagde til dem: "Gå hen og find nogle kampestene. Dem lægger vi så i maven på den stygge ulv, mens den ligger og sover." Gedekiddene skyndte sig at slæbe sten derhen og puttede så mange, de kunne få plads til, ind i ulvens mave. Så syede den gamle den sammen i en fart, og ulven mærkede det slet ikke, rørte sig ikke en gang af pletten.

Da den endelig havde fået udsovet, rejste den sig op, og da den var tørstig ville den gå hen til en brønd for at få noget at drikke. Men da den begyndte at røre sig, stødte stenene i maven imod hinanden og raslede. Den råbte da:

"Av, min mave, er rent af lave,
det rumler og tumler
som var den fuld af sten,
og så er det dog kun gedebukkeben."

Da den kom hen til brønden og bøjede sig ud over vandet tyngede stenene sådan, at den tabte ligevægten og styrtede på hovedet ned i vandet og druknede. De syv gedekid kom løbende og råbte højt: "Ulven er død, ulven er død!" Så tog de hinanden i hånden og dansede glade rundt om brønden.



Change: Change: